Моя Tinder профил го направи един приятел преди две години, когато

Моя Tinder профил го направи един другар преди две години, когато аз страдах за следващия мъж, разрушил сърцето ми. Каза, че това е бъдещето, това към този момент е методът да достигнеш до другите – без значение дали търсиш единствено секс, единствено развлечение или обич. Още тогава нещо в мен се бунтуваше и не вярваше, че до момента в който плъзгам пръст през екрана на телефона си ще намеря новия, следващия, единствения. Да слагам лайкове със сърца, с цел да ми отвърнат със същото. И въпреки всичко го направих. Реших да дам късмет. Щом толкоз доста други хора го вършат, за какво да не опитам и аз?  А и историята споделя, че някъде измежду неколкократните срещи на сляпо може да се прокрадне любовта. И даже да остане за дълго.

През много празни диалози трябваше да мина, да опознавам виртуално хора, които виждах единствено на фотоси, без да съм сигурна дали са действителни. Дори за малко се влюбих виртуално. Създадох си един имагинерен свят, в който бях решила, че може би най-сетне ще открия подобаващия, а в това време ще се позабавлявам . Какво се случи с влюбването ли? Мина, бързо мина. Минават бързо тези влюбвания, които остават виртуални. Тогава минаваш на идващия. Онова, което се бунтуваше, се приглуши за малко и изчака.Търпеливо и безмълвно ме оставяше да извозвам времето си в едно приложение, което даже не харесвах.

Остави ме да отида и на първата си среща с чужд или полунепознат, и да си дам късмет. А може би и на него да дам късмет. И той търсеше обич, връзка, жена, с която може да споделя времето си. Поне по този начин ме уверяваше и аз му имах вяра. Приятна беше срещата и толкоз общи ползи имахме. Но някъде там, до момента в който се любувах на виното си в една прелестна лятна нощ под звездите на едно от обичаните ми места в града, не усещах любовта. Онова вибриране и чувство за нещо ново и вълнуващо го нямаше. Не знам дали оново другото, бунтуващото се против Tinder, го беше наговорило и то да се скрие, и то да мълчи, не знам, само че го нямаше. Накрая на срещата мъжът, който единствено до преди два часа познавах единствено по фотография, предложи да ме закара до у дома. Нищо повече. Но аз отхвърлих и се качих на първото допустимо такси. Повече не се видяхме. Аз не желаех. Той беше подготвен да даде късмет на любовта. Но аз толкоз бързо избягах от този късмет, че бях не запомнила, че и аз съм подготвена да дам. Малко по-късно изтрих Tinder от телефона си. Оттогава не съм го възстановявала и се надявам да не стигна до този миг на завръщане към виртуалните запознанства. Все още имам вяра, че няма по какъв начин едно мобилно приложение да бъде единствения ми късмет. Бунтуващото се чувство в мен надви. Победи. Вълнуващото се остана притихнало.

Говорихме си скоро с едни девойки, и за Tinder си говорихме, и аз неколкократно загатнах думите „ а може би аз не дадох късмет “, „ аз си потеглих “, „ аз избягах “. Някак е по-лесно да търсим виновността в себе си. Такива сме девойките, когато някой не ни обича, сме подготвени да се превърнем в нещо, които самите ние не харесваме. И все приказваме, че ние не даваме късмет, а какво се случва, когато на нас не ни дават късмет . Когато на нас ни бягат, от нас си потеглят. Няма златна среда в любовта. Тя обича крайностите. Шансовете ги пропуща, ние ги пропущаме. Търсим нещо друго, нещо друго, нещо вълнуващо. А когато шансът ни е затръшнал вратата, стопираме да търсим. Тогава не имаме вяра нито в шанса, нито в любовта, дори и в Tinder не имаме вяра!
Ако пролетта можеше да говори